Преди няколко луни,споменах че едвам чакам да дойде уикенда за да ходим с братовчед ми Бързата стрела на лов за диви катерици. 
Те се срещат само на едно място. В една долина, обрасла с природа и гъсти храсталаци. Викат и Влажната долина, защото там тече река, която носи невероятна влага. Влизаш сух в долината и излизаш мокър! Странна работа ви казвам. Както и да е.
В събота сутрин ставам аз по първи патици и се заемам да събудя братовчеда. Казвам - заема, а не просто - събудя, защото това не е никак лека задача. Той от малък си е труден на събуждане, но колкото по-голям ставаше, толкова по-трудно му беше отварянето на клепачите сутрин.
Обикновенно процедурата започва с ритници по стъпалата, преминава към отревисто разтрисане съпроводено с овчарски провиквания и споменавания на майка му. Следва дърпане за краката и тътрузене по пода на вигвама и ако и това не помогне, на главата му бива изсипвано ведро ледена вода. Тази сутрин обаче ме домързя и се хванах директно за ведрото. 
След първоначалния шок и едно бързо търкане на гуреливите си очи, Бързата стрела беше готов за подвизи. Закусихме обилно. При нас това е честа практика. Не знаеш кога и къде ще спреш през деня, затова сутрин стомаха се пълни порядъчно. Взехме мрежата и за катерици и хайде на конете. 
Във Влажната долина този ден беше особено влажно. Ако носих потник като белокожите, той със сигурност щеше да подгизне. 
Трябва да ви кажа, че дивите катерици са страшно бързи гризачи и е невъзможно да бъдат уловени, освен през размножителния им период! Тогава те заставят на някой клон, съвокупляват се и изгубват представа за света наоколо. Точно това е момента, в който можеш да метнеш мрежата отгоре им. Забавиш ли се малко - край! 
И така, с братовчед ми обикаляхме доста,ослушвахме се, озъртахме се и тъкмо вече бяхме склонни да се отчаяме, когато .... видяхме как две жертви точно се каниха да свършат хубавата работа. Качих се върху раменете на Бързата стрела и се добрах до най-ниския клон. От него прескочих на друг, който беше почти под двойката влюбени катерици. Братовчед ми ме следваше по петите. Взех мрежата от ръцете му, разплетох я и се приготвих да я заметна, предвкусвайки сладоста от победата. 
В този момент, моя съратник, незнайно защо реши да мине от другата ми страна и се хвана с ръцете си за клона, на който бях стъпил. 
Клонът обаче, не беше съгласен с тази маневра и ... се счупи. Чу се едно звучно "Храс" и двамата с роднината ми полетяхме към храста в подножието на дървото. 
Ех, какво падане беше само. 
Майко мила! 
Панталоните ми се раздраха някъде по пътя надолу и това допълнително покачи нивото на адренали ми. Храста, разбира се доста смекчи съприкосновението ни със земята, но все пак си беше доста болезнено! 
А Силната стрела остана жив, само защото в момента в който вече го хващах за пилешкия врат и бях готов да стискам до синьо, зад нас се чу страховито грухтене, от което кръвта ми се смръзна.
Бавно, ама много бавно се обърнахме и ... о ужас! 
Това беше най-големия глиган, който някога съм виждал през живота си.На извите му глиги, като във люлка, спокойно можеше да седне шестгодишно детенце! 
В следващия миг, спъвайки се един друг с братовчед ми вече хвърчахме по посока на реката. Мисля, че ако имаше някой, който да засича с хронометър, щеше да види как счупваме всички световни и олимпийски рекорди на 100 метра с препятствия. Клоните на дърветата ни шибаха през лицата, храсталаците спъваха устрема на краката ни, но всичко това беше без значение. Никой от нас не искаше да опита остротата на глиганските бивни.За нищо на света! 
Стигнах пръв до стръмния бряг и с една нескопосана дъга се забих във дълбоката вода. Когато изплувах на повърхноста, от другите двама участници в надбягването нямаше и следа. След малко изплува и братовчед ми. Спогледахме се за миг и тръгнахме бавно да плуваме към брега. Когато приближихме пясъка, забелязахме че на скалите в подножието на стръмния склон има някаква космата камара. Минута по-късно, със задоволство установихме, че глигана овлечен във преследването, не е успял да спре на време и е се е преземил върху един голя, хубав, остър камък. 
Леле, какъв смях падна. Направо щяха да ни се пръснат смехурниците с братовчед ми. Смях, изпълнен с радост и облекчение. 
Когато се успокоихме, разрязахме с триста зора Глигодзила на две части, натоварихме всичко на мустангите и бавно и тържествено се отправихме към къщи. Какво пък, останахме без шапки от катерича кожа, но за сметка на това щеше да има богато угощение и наметало от свинска четина!
Всичко е добре, когато свършва добре! 
Хау!

аре, друсай клона

Твоят възвишен коментар осмисли живота ми!